Glory, Glory...

Стартирах този блог преди почти десет месеца с амбицията да пускам по около един постинг на седмица.

Леко изоставам от норматива, защото за 42 седмици днес сега начевам 7-та публикация:) Надявам се да е за сметка на качеството...

Anyway...

Бях малко разочарован от себе си когато, малко след като Юнайтед станаха европейски шампион през 2008 г, не се наканих да разпиша нещо патетично. Половин година след това станахме и световен клубен шампион (което, трябва да призная, не е една от десетте най-престижни турнирни победи...) и по всичко изглежда, че този сезон ще оберем много награди. За да е идилията пълна, централният нападател е нашенец (Евалата, Мите!). Преди първия кръг изказах мъдрото предположение, че четеримата топ реализатори на отбора (Руни, Роналдо, Митака и Тевез) ще вкарат 100 гола. Това едва ли ще се случи, макар че всички те правят добри игри. Днес, обаче, произведох ново достойна футболна прогноза, според която поне половината играчи от Топ 10 в края на годината (според най-престижния индивидуален приз, демек Златната топка) ще са от Юнайтед.

Ще разберем дали поне това съм познал малко преди Коледа 2009. Живи и здрави!

Нещо друго, обаче, ме накара днес сериозно да се замисля за футболните си емоции:

Малко преди 07:00 часа вечерта бях в задръстване в участка между Плиска и Орлов мост. Преди да тръгна от офиса погледнах програмата за телевизията и за трети път в рамките на 24 часа се бях уверил, че "не, Нюкясъл - Юнайтед няма да го дават!"... Много странно... И два пъти по-неприятно...

Както и да е... Почнах да търся телефонните номера на известните ирландски кръчми, за да видя дали все пак имам някакъв шанс да завърша първия работен ден след 3-ти март както подобава. Отне ми 3 светофара време, за да издиря телефона на J.J.Murphy's, да им звънна и да получа исканата информация. Ще го дават!:)

5-6 минутки след това пуснах радио и разбрах, че в момента тече ЦСКА - Пирин. Четвъртфинал за купата на България. Дузпи... Драма...

Толкова ми беше безразличен резултатът, че се чудех дали да не пусна някой музикален канал на радиото... Все пак, сигурно от уважение към футболните си предпочитания, изслушах репортажа на Гонг до края, за да разбера как армейците и този път се издъниха!

Ама не се трогнах! Замислих се, че за мен беше по важно да имам възможност да гледам мача на Юнайтед, вместо да преживявам загубата на любимия ми български отбор!

4 часа по-късно разсъждавахме над тази тема със случаен запалянко в кръчмата. Подобно на мен той беше доста сериозен фен на Манчестър Юнайтед. След един час разговор пичът спомена, че освен това е и левскар. Ама не знаеше как са свършили Левски за купата днес...

Още половин час по-късно Митко Бербатов вкара победен гол за нашите:)

Glory, glory...

2914: Vihren for Dummies...

Вихрен е любимият ми връх. Засега...

Качвал съм го повече от всеки друг планински първенец и се надявам да продължа да го качвам поне веднъж годишно.

Три са основните маршрути - (1) от хижа Бъндерица, (2) от северния склон, т.е. през Кончето, и (3) безспорно най-популярният - през хижа Вихрен. Едноименната хижа е на около половин час път от Банско, което означава, че можете да пиете кафе в 07:00 на изхода на София и, с малко по-агресивно каране и добра крачка след това, да бъдете на върха преди да е станало обяд. Това е напълно реалистично, но леко излишно юркане. Друго си е човек да пристигне предната вечер на една от двете хижи, да хапне и пийне, 7-8 часа здрав сън и да щурмува върха.

Основните неща, които покорителят трябва да има предвид, са следните:

- лятната маркировка е лесна за проследяване, дори пътеката "сама води". Все пак, не си и помисляйте за прибиране по тъмно. Дори да имате челници, топли дрехи и GPS. Преди 5-6 години заради лоша преценка (и крайно некадърен водач) успяхме да замръкнем само на 15-тина минути преди да се преберем... Наложи се момчетата от хижата да ни организират спасителна акция...

- върхът е лесно достижим по туристически способ, няма нужда от въжета, карабинери и други скъпи, тежки и трудни за ползване аксесоари. Това обаче не означава, че е добра идея да тръгнете по джапанки и без връхна дреха... Виждал съм десетки абсурдни гледки, като любимата ми е тази на двойка на средна възраст - жената по плажни чехли, мъжът със сандали и тобра Billa;

- по официални данни (пътеводители, табели, карти и т.н.) маршрутът х. Вихрен - връх Вихрен отнема 2 ч. и половина. Имайте предвид, че тези неща се смятат и пишат от хора, които яко ходят. Бъдете консервативни в преценката на физическата си форма и си отпуснете малко повече. Ако се подцените - ще имате повече време да се полюбувате на гледката отгоре (ако хванете и подходящо време, естествено);

- вземете си вода! След чешмата на паркинга пред хижата има само едно поточе, при това в началото на маршрута;

- вземете си шоколад! На места ще имате нужда от една доза "power"!

- вземете си бира, за да отбележите качването! Не е като да покориш К2, но си е готино да се качиш на втория най-висок връх в страната (и трети на Балканския полуостров) и да отвориш кен с пиво;

- по-сериозното "поливане" оставете за след 2-3 часа, когато вече ще сте слезли. Малко преди х. Бъндерица има уникална кръчма. По всяко време (през летния сезон, разбира се) там се предлага чудна боб чорба, ледено студено Пиринско (това не е онова гадното Пиринско от края на 90-те, а разкошна светла бира) и хубава скара.

Качете върха, забавлявайте се и елате пак. По възможност доведете приятели, защото точно този преход има потенциала да направи от "непредубедения турист" един "начинаещ планинар".

Анимационните герои в корпоративния свят: Типаж 1 - "Директор на нещо"

Преди около месец попаднах на много добра статия обясняваща някои деликатни въпроси в ИТ сектора. Линкът е http://yovko.net/archives/1506, а авторът е Йовко Ламбрев.

Йовко разсъждава върху фундаментални кадрови проблеми в ИТ бизнеса, които като цяло се обясняват с присъствието на твърде много парашутисти. Без да познавам тази индустрия мога само да се съглася с написаното. По простата причина, че май това е основен негативен фактор и за много други сектори. Сигурно за всички...

През последните 7-8 години, т.е. за периода на "съзнателно градената от мен корпоративна кариера" (за която много не ме е срам, все с нещо трябва да си изкарвам хляба), се нагледах на какви ли не създания, голяма част от които лесно могат да влязат в някои категории. Наричам ги "анимационни герои" и обикновено са от лошите или от смешните, а много често и комбинация от двете.

"Директорът на нещо" в общия случай е учебникарски пример за опортюнист. Комбинация от уникален дебил (или поне мързел) и корпоративен survivor, на всичкото отгоре и амбициозен. Ако се осъзнае навреме или се намери достатъчно властен Chief Exec, който системно да му нашоква ряпата, амбициите могат овреме да бъдат пресечени. Мързела и инстинкта за оцеляване - не!

В зората на капитализма "Директорът на нещо" е бил преводач (ама от онези умните преводачи, които си позволяват да вкарват и собствени коментари...) или асистент на някой чуждестранен директор (т. нар. expat, който също може да бъде анимационен герой). После е усетил, че сред многото функционални области на бизнеса има едни такива по-мъгляви, които никой за нищо не ги брои (асоциацията с един типичен български плод е напълно уместна) и, което е по-важно, е разбрал, че може да им стане директор. Следват 2-3 години зверско натягане, първоначална инвестиция в читави дрешки, MBA в "престижен" български университет (или поне следдипломна квалификация по финанси) и момчето е готов кандидат-директор. "Нещо"-то може да е всичко различно от основната производствена дейност, продажби и финанси.

Сега "Директорът на нещо" упорито се дистанцира от първите години. Той (по-често е мъж, но всичко познаваме и много "директорки на нещо") е роден аристократ, ерудиран корпоративен служител и социално-отговорен успял млад мъж. С две думи: пълен ташак.

"Директорът на нещо" е сравнително лесен за разпознаване. Отнема около десет минути разговор, за да бъде разкрит. В случай че се затруднявате да го категоризирате, не се притеснявайте - той чевръсто ще тикне в ръцете ви визитка, на която гордо е изписана титлата "Директор на нещо". Приберете я и при възможност я изхвърлете в синия контейнер, този за хартия и картон.

Смело, няма да ви се наложи да го търсите.

In Memoriam /с година и два месеца закъснение.../

Беше ред да напиша нещо екзалтирано за Юнайтед. Не че не се изкефих на победата. Но явно в този блог ще пиша предимно неща, които са породени от спонтанна емоция и всеки предварителен ангажимент за конкретна тема има риск да „увисне”.

За сметка на това се зарових в няколко стари писания, така и невидели бял свят.

Едно от тях ми е особено свидно и макар да е много закъсняло има своето място в Bystandard Observations.

с малки корекции:

"In Memoriam:
в памет на Гаджото /защото повечето му приятели не го знаем като “Иван Ненков”/

Всеки от нас, работещите в офис, има навика да открадва по десетина минути от работното време и да се порови в Интернет, най-често в комбинация със следобедното кафе.

Бях на точно този етап от деня в сряда, 31ви март, 2007 г, когато видях статия за трима загинали алпинисти на Матерхорн. Лоша новина.

Два пъти през живота си съм “увисвал на въже” на Лъкатник, а една зима в ранните ми студентски години прекарвах по час седмично на стената в Академик (преди да я преместят в купола на Софийския). Беше тръпка, но ми стана ясно, че не е за мен. Запазих тръпката и понякога на Вихрен си мисля, че не е късно да подновя усилията си поне в планинарството, ако не в катеренето и алпинизма.

Естествено прочетох статията, разгледах коментарите във форума и толкова. Лека им пръст (за протокола, без сантимент, но са били млади момчета).

На следващия ден (този път със сутршното кафе) попаднах на същата тема в Дневник. Реших да си я “оставя за накрая”, както бих постъпил и с коментар за победата на любимия отбор или рецензия за нов албум на харесвана група.

Първо името “млад дихател” ме стъписа. Бях го чувал някъде, но още не се сещах къде. Сетих се. Когато правих преди 7-8 години правих опити с катеренето, приятелите, които ме зарибяваха, май бяха сред основателите на клуб с това име. Две изречения по-долу в статията най-после разбрах, че Иван Ненков, единият от тримата загинали, е Гаджото...


Когато за първи път виснах на въже на Лъкатник, Гаджото беше човекът, който ме осигуряваше. Това се помни. Както и бирите след тренировка на стената и дългите истории за планини и върхове. Още помня как Иван си купи един пикел “втора употреба, ама е ходил на Еверест!”.

Всички, които го познавахме, знаем, че това момче е алпинист и толкова. Верни или неверни, всички афоризми за алпинисти, които прочетох през последните дни след инцидента във форумите, са писани за хора като Гаджото.

За един кратък период от време бяхме нещо като съквартиранти и станах свидетел на много от разговорите за бъдещия “Млад дихател”. Цитирам го по памер: “Радо, много ми се иска да го направим този клуб. Ще почнем 5-6 души, после ще привлечем и такива като тебе, които рядко катерят. Иска ми се след няколко години да видя как правим няколко свръзки на Централна стена на Враца и всичките от нашия клуб.”

И го направи. За справки – галерията със снимки на сайта на http://www.mlad-dihatel.com/.

Евала, Гаджо. Беше мъжко момче и не заслужаваш сълзливи епитафии! Но следващия път като се видим с Троджо и Цецо, бирите ще бъдат в твоя памет.

от Радо"

Като за края на работния ден (по действителен случай)

Това трябва да бъде написано в реално време...
16:54, понеделник следобяд, къде що има служебен въпрос -нещо се е прецакало. Драма отвсякъде. Колегите още по-зле (пък след малко ще ги тормозя и това да четат...).

Прибирам се в офиса от рутинната обиколка по етажите. (леко отклонение: тъй като профилът ми е празен, сега му е времето да напиша, че работя в Софийска вода АД). Една от колежките ме пресреща с въпроса: "Радо, много особен случай! Обади се една жена. Намерила е портфейл, в който не е имало никакви данни за собственика. Само една касова бележка от плащане към Софийска вода АД. Може ли по тази бележка и абонатния номер да издирим собственика?".

Направо ни скриха шапката. Девет от десет човека ще си приберат намерените пари. Девет от десет от останалите десет процента ще обяснят на всичките си познати как са направили всичко възможно да издирят притежателя на портфейла, но в крайна сметка ще си задържат паричките...

Г-жа Димитрова (името е истинско) изби рибата както с отношение, така и с креативност.

Развръзката: 10 минути по-късно намерихме собственика по клиентския номер в касовата бележка; потвърди се, че има изгубен портфейл и си позволихме да предадем телефонния номер на мистериозния абонат на г-жа Димитрова.

Евала на г-жа Димитрова.
Колежката, която пое това обаждане, излезе да пуши от емоция...
Сигурно ще я държи поне ден. Емоцията, не пушенето...

17:14
Колежката се върна. Димитрова и клиентката, изгубила портфейла, сигурно са се свързали...

0,5% от една смислена инициатива

Повече от 200 велосипедисти подкрепихме идеята на организаторите от Велоеволюция ( http://www.bikevolution-bg.org/) за шествие в подкрепа на проекта за създаване на велосипедни алеи в столицата.

Трудно ми е да преценя дали бяхме "критична маса", но на моменти цялата процесия изглеждаше внушително. А съм и сигурен, че потенциалните ползватели на такива алеи в града са десетки пъти повече. Имам трима познати, които активно карат колело в градска среда. Нито един от тях не успя да се включи по следните причини: (1) болен; (2) "загряващ" за фирмено партин; (3) извън страната. Всеки един от тях би гласувал с две ръце за идеята и би се възползвал от удобството на алеи създадени специално за каращите колело.

Шествието се получи свежарско. Самата организация бе на ниво (не е лесно да затвориш топ центъра на София за коли в пиковия час...), а участниците - здравословно ентусиазирани. ОК, имаше и леко пресилени плакати, но те май са неизбежни на подобни мероприятия. За мен лично най-амбициозното, но в същото време и оптимистично-реалистично, пожелание си остава идеята "София да се превърне във вело-столица на балканите до 2011 г". Повече информация на http://www.bikevolution-bg.org/veloalei.html.

Цялото нещо продължи около час и половина, които бяха най-бавно изминатите от мен 5-6 километра на колело:) Завършихме на едно от най-красивите места в града - фонтана пред Народния театър. Гласувахме единодушно за предложението "центърът да бъде изцяло затворен за коли на 22ри септември" и (след една бърза бира) се разотидохме:)

Весело:)

p.s. лична равносметка: 1-2 кг спестени СО2 за деня (толкова трябва да отделя Ситроенчето по пътя до офиса и обратно); ХХХ изгорени калории; няколко добри (и десет пъти повече лоши) снимки; срещнах един познат, който много трудно мога да видя в конвенционална градска среда; задоволство от подкрепата на хубава кауза

к

Intro...

"I was still a week shy on my fourteenth birthday when I discovered to be a bystander" - Peter Drucker, Adventures of a Bystander.

На мен ми отне точно два пъти по четиранайсет години да установя, че съм (или поне се възприемам като) bystander. За сметка на това лесно измислих името на блога... Но пък се затрудних да измисля тема за първата публикация...

И с риск да отекча първите му читатели (ОК, това са приятели, те са научили за съществуването му от мейла ми с линк към него и сега би трябвало снизходително да се усмихват на този коментар и да обещаят да дочетат написаното), май е най-добре да изброя "10-те причини за раждането на този блог":

1. Направих малко сметки. Ако живея 100 години, значи ми остават още 72 (дотук лесно). Във всеки един ден от тези 72 години слагаме 8 часа сън. Във всеки един от оставащите 16 теоретично мога да изпия по една бира с по един приятел, т.е. 72 * 365 * 16 = 420 480. Изглежда внушителна цифра, но калкулациите са прекалено оптимистични. Логиката ми е, че имам толкова потенциални face-to-face "разговори на по една бира". Предполагам, че в повечето случаи, когато се наканя да публикувам нещо в Bystander Observations, ще имам бутилка или кен пред себе си. И възможността хората, които не успявам да видя на кафе, обяд, кръчма или екскурзионно, да прочетат нещо от мен ме кара да възприема сметката за 420те хиляди бири една идея по-възможна.

2. Обичам да пиша. Най-вече служебни мейли. Стават прекалено дълги. И този постинг ще стане такъв. То е ясно, още сме на втората причина...

3. След седмица и два дни, на 22ри май, трябва да имам трибуна, от която да напиша нещо прочувствено, започващо с "Glory, Glory, Man United!"

4. Имам късмета от време на време да намирам разкошни кръчми и къщи за гости в хубави планински села. Тук ще ги рекламирам безплатно!

5. Уникално разпилян съм в извънслужебните си интереси. След няколко постинга ще почна да давам етикети на публикациите. Това ще е "официален опит да класифицирам хобитата си".

6. Често попадам и на хубави блогове. И тях ще рекламирам!

7. От няколко месеца се хващам, че се правя на много зает. Поддържането на блог трябва да ми докаже обратното... Винаги има време да се напише нещо, стига да има нещо за казване:)

8. Писането е полезно интелектуално упражнение. Кара човек да мисли върху точното формулиране на посланието (не че имам амбиции да публикувам умопомрачителни сентенции за смисъла на живота...).

9. Сигурно е приятно в средата на изнервен работен ден да си кажеш: "Аз на тоя файл/таблица/презентация мога или не мога... Сега е време да погледна дали някой е оставил коментар в блога..."

10. Трябва да стане веселяшки блог...

На осмата причина се зачудих дали ще ги докарам до десет. На десетата, обаче, се сетих за още две-три. Дали не мога да кръстя втората публикация "още десет причини за раждането на един блог"... и подзаглавие "Intro 2"?

Няма да го направя! Основно защото ще се мъча да е веселяшки блог:)